Вълчи инстинкти

Вълкашинът е безусловно верен само на определения от него йерархически по-горен събрат, в случая стопанина-ловец. Другите за вълкашина са турени по-долу в йерархическата подредба на глутницата. Или са “чужди”, считай врагове.Това обяснява защо вълчата лайка ловува за своя стопанин и търси контакт именно с него при лова. И гони, или влиза в битки с другите ловни кучета, които вижда за пръв път. Естествения подтик за сравняване на силите между мъжкарите при вълкашините е заложен генетично. По-силният властва. Слабият отстъпва. Нещо заличено вече в паметта, действията и инстинктите на хората.

Вълкашинът си остава куче за индивидуален лов, дори и в присъствието на други хора и кучета на терена. Проблемен е безспорно. Връщането, или по-скоро освежаването на първичните инстинкти чрез хибридазацията е една рискова крачка в противовес на утвърдени вече практики.

Вълкашинът възприема много по-бързо възникналата информация, способен е на комбинативност и изобретателност “непонятни” дори за човека. Характерната му прагматичност и хладнокръвие го правят по-малко емоционален и от там по-рационален и точен при вземане на решения. Изпълнявайки дадена задача той не търси елементарно поощрение, а планира изгодата си от извършеното. Обратния път назад към първичното прави вълкашините истински и неподправени.

Друг мощен подтик при вълкашина е желанието не само да догони и спре, но и да улови дивеча. Този естествен рефлекс е поощряван в миналото от примитивните хора. Едва по-късно играта на ловуване, отдалечила се от прагматизма на оцеляването, измества ролята на кучето-хващач на задно място. Ловецът, вече с главно “Л”, със атавистично нетърпение бърза да бъде “убиецът”. При това именно той трябва да изяви модерното си и скъпо въоръжение, като простреля дивеча.

Вълчата лайка не следва сляпо траекторията на бягащото животно, а съвсем целенасочено и обмислено пресича пътя му, за да го спре. Тактическата и ориентация за конфигурацията на терена е великолепно приложима. За разлика от гончето, което работи по гореща следа, вълчото куче включва в арсенала си на преследвач всички сетива при абсолютна равнопоставеност – нюх, зрение и слух. Тази способност му дава възможност за многоспектърна преценка на ситуацията, съобразена с уменията и похватите на дивото животно за укриване и избягване. Нещо повече - вълкашинът не е сляп маркировач на оставена следа, а през цялото време следи тактическите възможности, които предоставят теренът и растителността, за да пресече пътя за бягство или отстъпление на дивеча. Това е пряко унаследен архитипен маниер, съхранен в първичните вълчи нрави, чиято задача е да улови жертвата.

Ползването на трите сетива дава предимства и в процеса на търсенето. Това е факторът, който прави от вълкашина по-успешния и по-бърз от другите породи откривател. От тяхната острота, качество и натренираност следват темпа, дълбочината и широтата на търсенето. Бързината на търсенето, както и правилността на тактическото движение на терена е въпрос на опит, познаване на мястото и постоянно усъвършенстване. Отдалечеността в търсенето понякга е в пряка зависимост от обвързаността между ловеца и неговото куче. Това разстояние е право пропорционално и на хазартността у вълкашина, и на опитността му в ориентацията при връщане. Култивира се единствено в по-чести излети, пък били те и не ловни. Вълкашинът поддържа постоянен контакт с този, когото веднъж завинаги е избрал за свой стопанин.

Вълчата лайка не лае и не разхищава енергията си по време на гонитбата, пазейки в тайна местоположението си до първа възможност да пресече пътя за отстъпление и да атакува дивеча. Тогава звънкият и лай и уменията да го задържа на място сигнализират на нейния партньор, подканвайки го да се включи в лова и той. Това е строго индивидуално ловуване и никакви случайни успехи на нехайно или страстно чакащите на стрелковата линия ловци нямат отношение към него.

Вълкашинът е подчертан индивидуалист в отношението си към партньора по време на ловния процес. Той работи само за своя стопанин. Тази му особеност го прави трудноприложим в групов лов. Дори и принуден да ловува в общи групи, той се чувства неуютно и търси “диалога” със стопанина си. Нещо повече. Вълкашинът не работи добре, или дори отказва да работи внедрен в чужда група, непознати кучета. За него опознаването, йерархическата градация, личните взаимоотношения и синхрон на взаимовръзка са задължителни. Рефлексът му на кланова принадлежност понякога е толкова значим, че може да блокира ловните инстинкти. В другия случай той търси свада с едноранговите мъжкари и влиза в бой. Порядъка в йерархическия ред е поставен на първо място.  Едва когато се установи “кой кого командва” и бъде въдворен железния ред, може да се мисли за сражението наречено лов. Това общо дело има един главатар, един водач чиито заповеди са безпрекословни. Другото е кучешка шайка.

Контактността със стопанина е пряко следствие от темперамента на кучето и неговата степен на обвързаност от най-ранна възраст. Освен емоционален окрас тя има и елементи на взаимно уважение, доверие в общите начинания и благодарност за сторените жестове. Кучето е живо същество, а не бездушна машина, която можеш да захвърлиш в гаража, или мазето. И то прекрасно разбира всеки помисъл и действие на господаря си. Понякога далеч преди неговите намерения. В този смисъл има съществена разлика между свободолюбивата инициативност на вълчата лайка и скованата изпълнителност на култивираните в селекцията на безропотното си послушание западни породи. Прусашката изпълнителност е удобна, но едва ли носи нещо повече от войнишка миризма.

Мнението за универсалността на лайката се нуждае от ясното разграничаване на отделните линии вътре в породата. Опитът да се ползват за едър лов кучета от родители за дребен дивеч, домашни любимци, пазачи и друг род профилирани линии може да се окаже разочароващ. Макар и привидно в добра кондиция и характер, такива кучета биха проявили безразличие или най-малкото биха показали посредствени качества в лова на едри животни.

Един от основните залози за разбирателство е темпераментът на кучето да съответства на темперамента на стопанина. Това е най-добрият съвет за сработване и хармония между партньорите. Само така човекът и неговия верен съратник могат да изпитат удовлетворение и емоционална приповдигнатост от съвместните си действия. Обичайно кучето се напасва към житейската ритмика наложена от стопанина му. Приема неговия маниер на държание, дори и това да му коства разход на излишна енергия и психическо напрежение. От усилията да “го напътства и командва” човекът пък придобива външни черти и прилики със своето куче. Ако “овреме” не се разберат…или разделят.

Упорството и продължителността на преследването подир дивеча се затвърждават в поколенията. Проявява се ярко в добре изведените линии ловни лайки за едър и дребен хищен дивеч. Упоритостта е право пропорционална на ловния хазарт и следствие от настървението и злобата при работа.

Интересен феномен при лайката е, че тя е готова да остави преследвания звяр и да сподири стопанина си, ако той демонстрира нежеланието си за преследване до край. Тук заработва инстинктът на подчинения в йерархията вълк, безапелационо изпълняващ волята на по-старшия от клана. Ето защо някои лайки, независимо от високата степен на упоритост, с която следват своя лов, го оставят, а други предпочитат да го следват с часове. И дори цели денонощия. Второто е признак или на високо профилирана професионална лайка, или на липсата на йерархическа връзка между лайката и стопанина. Тоест-слаба контактност, допусната в ранните стадии на израстване на кучето.

Първите срещи в контролирани условия – огради за прасета, “мечка на синджир”, животни в клетка и дори замразени трупове на мъртъв дивеч са само един първоначален допир до ловното поприще. Понякога става и така, че кучета тренирани винаги в един и същ гатер, или с едно диво животно демонстрират стереотипно “театралничене”. Те вече познават своя противник, а всъщност спаринг партньор и атрактивно се “сражават” с него. Обстановката, обкръжението, действията и реакциите на този “противник-партньор” ги осмеляват и прецизират в едностранчиви похвати. Нещо като договорена хореография. Макар и жестока. Естествено, тази стереотипност важи и за животното, което също изработва свое адекватно поведение. Поставени при реални ловни условия обаче понякога такива “свирепи гладиатори” забравят какво са учили. В интерес на истината, някои кучета приемат само като етап това първоначално обучение и стартират истинското си развитие. Други завинаги си остават само “медийни звезди”от оградата. Младите и възбудими кучета пуснати с опитни “гладиатори” може бързо да “прегорят”, т.е. да загубят интерес. При силно развит хазарт и злоба могат да приемат борбата с обезопасеното и натиснато от повече кучета прасе за лесна плячка. Това измамно самочуствие вероятно ще им струва скъпо в реална ситуация.

Ловът в реални условия не е само борба с прасето. Водещи понякога са още много качества-маниерът, периметъра и продуктивността при търсенето, контактността с ловеца на терена, време за отдалечаване, преследването на дивеча и неговото умело стопиране. И едва тогава се проявяват качествата на боеца – облайване, задържане, ловкост и издръжливост при схватката и т.н.

Интересно поведение демонстрират някои опитни вече лайки, заставени от своите стопани да влязат в гатер. Те виждат, подушват и чуват прасето, но не се интересуват от него. Реагират вяло и без ентусиазъм. Какво се случва? Защо се държат така иначе великолепни ловци на диви свини? Отговорът е прост. Те знаят че са в тренировъчна ограда и тук ловът няма да протече нормално. Ако са утвърдили вече своя опит навън в многобройни, разнообразни и истински ловове, те не биха похарчили енергията си за пошли театрални постановки. И не го правят.

Ловни заложби

Ловните качества безспорно са водещи при избора на кучето за зверови лов. Тук предимство се дава на наследствената линия, утвърдена поне в няколко поредни поколения. Кучетата за едър лов трябва да произхождат от работещи родители. В тяхната генна памет много бързо се формира интерес именно към този дивеч, който са преследвали техните предци, родители и събратя. И когато това се доразвива и поощрява в поколенията, вече е гаранция за съответните ловни качества.

            В ловният арсенал на вълчия прародител има богат арсенал от прийоми групирани в няколко фази – търсене, преследване, нападение и улов. Възможно е при усещане на дивеча да има етапи на прокрадване, издебване и атака. Колкото по-близо е до вълчия ген е вълкашина, толкова по-ярко се демонстрират тези похвати на лов. Пропускът при атаката логично е последван от гонитбата. Обичайно преследването скоро се прекратява, ако то не е подир дивеч за който са обучавани кучетата. Понякога на не повече от половин-един километър. Обичайно при подгонване на сърна, кошута, или заек се демонстрира именно такова поведение. Гонитбата и завръщането на вълкашините тогава отнема от 7 до 30 минути. Рядко и при необичайни обстоятелства повече. Възможно е обаче, при настървяване върху тези животни, или целенасочено преследване от няколко кучета да се стигне до улов на жертвата. Това е вече прецедент, който трябва да се парира, а не да се утвърди в съзнанието и опита на вълкашините.

Лае ли вълкашинът?

Сред важните качества на ловното куче за оповестяване на неговите действия са тембърът и силата на неговия глас. Това важи най-вече за кучета, работещи в пресечени, мащабни терени, каквито са нашите планински области. Ясният, висок лай с дрезгав бас и звънки нотки в него с отсенки на остра тоналност, е най-добрият вариант. Дори отдалеч, в глухи горски масиви или през преградата на многобройни била и долове той ще бъде доловен от ловеца. Самото темпо на лая и равномерността му, осигуряват постоянен контакт и сигурно насочване по посока на задържания дивеч. Случва се някои от вълкашините, трудно да отключват активността си за облайване. Мълчаливи са. Намират дивото животно, преследват го и дори го задържат, но издават откъслечно прискимтяване, ръмжене и рядко, непостоянно пролайване. Такива кучета трябва да бъдат поощрявани в компанията на други, активно лаещи, или със специални възбудителни тренировки да развият това си качество. Не случайно в обучението на ловното куче влиза и командата “Глас!”. Методиките за постигането и са добре познати и не толкова трудни за отработване. Обучаването на вълкашина за лаене е повлияно и от образно наречения феномен “улавяне на отношенията” демонстриран пред него, или просто “копиране” на чуждо поведение. Това е вероятността да се изработи стереотипно поведение вследствие виждането и чуването на други, лаещи индивиди. В тяхната компания би пролаял и истински вълк.

Мнителността, злобата и безстрашието са безусловно необходимия букет от качества на истинския вълкашин. Злобата към дивите животни, които са предмет на лов, се доразвива и тренира най-вече в пряк контакт. Естествено, първоначално това става през преграда, волиера или задържане с ремък. Едва след психическо и физическо израстване и укрепване лайката може да се пусне за пряка схватка с дивеча.

Първите нейни битки трябва да бъдат с омаломощен и обезопасен звяр – котка, бялка, пор, язовец. Ако тези битки вървят по спиралата на своята правилна градация и се провеждат в партньорство с по-възрастни и опитни кучета, те ще формират от вълкашина великолепен боец. Ако се превърнат в болезнено и хаотично реми, изпъстрено с поражения и отстъпления, твърде е възможно кутрето да формира стереотип на предпазливост и слаба боева готовност. Първият, или няколкото поредни неуспешни изяви в млада възраст могат да компрометират напълно ловните изяви на кучето ви. Тренираността за битки е сложно и безмилостно занимание. Независимо от това вероятността вълчата лайка да влезе в пряка схватка с дивия звяр го налага.

Тук е мястото да проанализираме обаче по-обстойно разликата между върхово селекционираната ловна лайка и вълкашина. Доката при първата е възможно изцяло инстинкта за самосъхранение да е сведен до минимум в полза на хазартността от ловния двубой, то при вълчите кучета е възможно да сработят в пълна мяра предпазните рефлекси. Искам изрично да подчертая, че става дума за вълкашини от първа, втора и рядко трета генерация. В такъв случай един вълкашин едва ли би бил толкова самоотвержен и всеотдаен в борбата с опасния хищник в сравнение с една чистопородна зверова лайка.  Не че смелостта му не е достатъчна, или куража му би изневерил в критичен момент. По-скоро вековния опит не би хвърлил в самоонищожителен двубой двама отколе познати противници. Естествено тук теоретизираме без да питаме самия вълкашин. Как би постъпил той в критична ситуация? Би ли рискувал живота си за своя лидер, водач и стопанин? Едва ли някога ще узнаем? Гладът, защитата на потомството, опазването на територията и леговището тук вече не са фактори. Тогава остава само един заслужаващ внимание довод…верността към стопанина.

подхвърлят им лакомства. Така само притъпяват у тях инстинкта за смосъхранение от “лошите” и не правят добра услуга на своите колеги и познати. Лично аз уважавам онези познавачи, които биха заплашили, ритнали и раздразнили кучетата ми.

Откъси със съкращения от книгата за вълкашините на Райчо Гънчев – “Вълкашините –свещените кучета на предците ни”